Това трябва да е мястото (This Must Be the Place) е италианско-френско-ирландски приключенски комедиен филм от 2011 г., режисиран от Паоло Сорентино по сценарий на Паоло Сорентино и Умберто Контарело. Премиерата на филма в Италия е на 14 октомври 2011 г.
„Това трябва да е мястото“ е необикновен филм, който спокойно се движи на границата между екзистенциалната драма, пътешественическия филм и мълчаливото кино за лична трансформация. Това е копродукция между Италия, Франция и Ирландия, режисирана от Паоло Сорентино – създателят на „La Grande Bellezza„, който тук за първи път работи с англоезичен актьорски състав.
Главният герой – Шайен – е бивша рок звезда, която живее в доброволна изолация в Дъблин. Той е на пръв поглед изгубен в миналото си, носещ грим като от концертите си през 80-те, макар да не е свирил от години. Шайен е блед, мълчалив и меланхоличен – почти призрак, който съществува без посока.
Сюжетът се задвижва, когато Шайен научава за смъртта на баща си – с когото не е говорил от десетилетия. Това събитие отприщва неочаквано духовно пробуждане: той разбира, че баща му е търсил бивш нацистки престъпник, укриващ се в САЩ. Решен да довърши търсенето, Шайен тръгва на път през Америка, преследвайки сенките на историята и своето собствено място в света.
Сорентино създава филм, който е едновременно интимен и визуално разточителен. Камерата се движи с елегантност, често обхождайки детайлите с артистичен усет, напомнящ на Терънс Малик. Въпреки тежестта на темите – Холокоста, травмите, отчуждението – филмът не потъва в мрак. Вместо това, той излъчва странна светлина, като в сън.
Музиката играе ключова роля. Саундтракът, дело на Дейвид Бърн (който дори се появява във филма), е органична част от пътешествието на героя. Песента „This Must Be the Place“ (на Talking Heads) не е просто заглавие – тя е есенция на идеята за принадлежност, за душевен дом.
Шон Пен е сърцето на този филм. В ролята на Шайен, той предлага един от най-нетипичните си образи – тих, женствен, уязвим. С походка на стар човек и поглед на дете, Пен превръща героя си в икона на изгубена чувствителност. Неговото изпълнение не е просто добра актьорска игра – то е преобразяване.
„Това трябва да е мястото“ е филм за това как човек може да открие нов смисъл, дори когато вече е престанал да го търси. За това как миналото – независимо дали лично или историческо – не може да бъде пренебрегнато. За това как тишината може да бъде по-силна от музиката. И най-вече – за изкуплението, което не идва чрез отмъщение, а чрез разбиране.
„Това трябва да е мястото“ е филм за тези, които не се страхуват да се изгубят, за да се намерят. Не е за всеки – темпото е бавно, историята е нетрадиционна, героят – енигма. Но за зрителите, готови да се потопят в меланхоличната му поезия, това е преживяване, което остава.
